Източник: http://www.koronal.com/
Схващането за езика като номенклатура, т.е. списък от названия на съответен брой неща, е твърде опростенческо макар да се доближава до истината, че езиковата единица с двойствена вещ, образуване на сближаването на две съставки.
За да бъде разбрана същността на езика, е необходимо да се осмисли природата на езиковия знак, характерните му особености и принципи, на които се подчинява при своето съществуване във времето и социалната среда, факторите, които влияят върху него, и резултатите от тези влияния.
Езиковият знак е двустранна психична същност и свързва не вещ и название, а понятие и акустичен образ. Заместването на понятието с означаемо, на акустичния образ – с означаващо и запазването на думата “знак” за означаване на цялото измества двусмислието в разбирането.
Така дефиниран езиковият знак притежава две характерни особености от първостепенно значение: 1) той е произволен – означаващото е немотивирано по отношение на означаемото, с което няма естествена връзка в действителността;
2) означаващото има линеен характер – разгърнато във времето, то представлява протяжност с измерение – линия.
Явленията изменяемост и неизменяемост, които на пръв поглед взаимно се изключват, имат пряка връзка с предходните две особености и насочват вниманието към двете страни на понятието речева дейност. Дефиницията за език: “речева дейност минус речта” – обаче го остава извън социалната действителност, тъй като включва само индивидуалния аспект. За да има език е необходима говореща маса, която го прави жизнеспособен. Като “жив” обаче може да бъде определен едва след като към индивидуалния аспект и социалната природа на езика се добави времетраенето на езиковата реалност, т.е. бъде отчетен факторът време и принципът за непрекъснатостта.
Неизменяемостта на езиковия знак се определя от: произволния характер на знака, множеството от знаци, необходими за образуване на даден език, сложния характер на езиковата система, който не позволява намесата на масата (говорещи, неспециалисти), липсата на свобода на езика като продукт на социални сили, действащи във времето. По отношение на понятието, което представя, означаващото изглежда произволно избрано, но по отношение на говорната общност, която го използва, то е наложено.
Изменяемостта се базира на ролята на времето, еволюцията на езика и непрекъснатостта на знака, свързана с принципа на всеобщата семиология.
Разглеждането на въпроса за фонетичните промени е свързано с уточнението , че те засягат звуковете, а не думите. Но промяната на дадена фонема има за последствие идентичното изменение на всички думи, в които въпросната фонема фигурира. Именно в този смисъл фонетичните промени са абсолютно регулярни.
Отчитането на условията на фонетичните промени показва, че те не винаги са абсолютни, а много по-често са обусловени. Затова по-рационално е да се говори за спонтанни и комбинаторни фонетични явления. Спонтанни са, когато са предизвикани от вътрешна причина, а комбинаторни, когато произтичат от наличието на една или повече други фонеми. При формулировката на фонетичните промени трябва да се държи сметка за тези разграничения, като се имат предвид някои неточности: неправилното прилагане на междинния резултат за краен, което изисква разграничаване на спонтанното и комбинираното чрез анализиране на фазите на преобразуване; Неправилното формулиране на даден фонетичен закон в сегашно време, като по този по този начин се премахва хронологичната последователност на събитията.
Изясняването на причините за фонетичните промени е един от най-трудните проблеми на езикознанието и нито едно от предлаганите обяснения не осветлява напълно въпроса. Изтъкването на антропологични особености и различното предразположение на расите към произносителна способност е недостатъчно убедително, а от друга страна влиза в известно противоречие с хипотезата за “преходния езиков субстрат” – промени, дължащи се на асимилацията на местното население от завоевателите (процес, който би могъл да бъде двустранен).
Не по-малко спорни са и обясненията на фонетичните промени с приспособяване към условията на почвата и климата, както и със закона за най-малкото усилие, който в известна степен се обезсмисля от наличието на противоположни явления.
Опитът да се търсят причини за фонетични промени в общото състояние на народа в определен исторически момент също не предоставя убедителни аргументи, тъй като от една страна, става въпрос само за фонетични явления, а не за всички изменения в езика, и от друга страна – липсата на реципрочност – политическата стабилност или нестабилност влияят върху езика по различен начин.
Приписването на измененията в изговора на усвояването на звуковете в детството, както и уподобяването на фонетичните промени на проблемите в модата заслужават още по-малко внимание, заради твърде индивидуалния характер и известната психологическа страна на явленията.
От всички изброени дотук наблюдения, колкото и разнопосочни да са, става ясно, че проблемът за причините на фонетичните явления е наистина труден, а самите аргументи търпят критика и съдържат достатъчно слабости и противоречия.
Много по-категорични може да бъде определено действието на фонетичните промени. То е неограничено и неизчислимо, тъй като не може да се предвиди къде точно ще спрат тези промени. Тази особеност е обусловена от произволността на езиковия знак, която няма никаква връзка със значението.Внимание заслужават граматичните последици от фонетичния развой. Разкъсването на граматичната връзка между две или повече думи или на отделни части от думата понякога може да доведе до грешки в тълкуването. По самата си същност развоят на звуковете не е в състояние да създава две форми вместо една. В резултат на това никъде не се установяват фонетичните дублети.Развоят на звуковете само подчертава съществуващите преди него различия.. Навсякъде, където тези различия не се дължат на външни причини, какъвто е случаят със заемните, те предполагат граматична и синхронична двойственост, напълно чужда на фонетичното явление.
Редуването представлява съответствие между два звука или група звукове, които регулярно се заменят едни други в редица от съществуващи форми. Тъй като звуковете са неговата материя и техните изменения участват в пораждането му, често се смята, че има фонетично естество. Дали обаче редуването ще се разглежда в неговата изходна или крайна позиция, то винаги ще представлява граматичен факт. Затова когато става въпрос за закони на редуването, трябва да се има предвид, че те не са нищо повече от случаен резултат на фонетични факти, които са ги породили.
Интересен е въпросът доколко езикът хвърля светлина върху антропологията, етнографията и предисторията. Благодарение на ретроспективния метод езиковедът може да се върне назад във времето и да възстановява езици, говорени от народи далече преди излизането им на историческата сцена. Но тези реконструкции не биха могли да дадат сведения за самите народи, тяхната раса родствени връзки, социални отношения, правни институции и др.
Погрешно се смята, че от общността на езика могат да се правят заключения за кръвно родство, че едно езиково семейство се покрива с антропологично семейство. Единството на расата може да бъде само вторичен фактор и съвсем не е нещо необходимо за езиковата общност.
Много по-съществена в общността, образувана на базата на многобройни отношения в областта на религията, културата, социалното общуване и др. – така нареченият етнизъм. Между етнизма и езика се установяват взаимоотношения – социалната връзка клони към създаване на общност по език и налага известен отпечатък върху него и обратното – именно общността по език образува в известна степен етническото единство. В този смисъл свидетелствата на езика имат предимство само за доказване на етническо единство.
Но тук възниква въпросът доколко езикът дава възможност за опознаване природата на този общ етнизъм. Лингвистичната палеонтология не може да предостави убедителни сведения за митологията, религията, бита и нравите на народите на базата на фонетичната езикова характеристика поради несигурността на етимологията, еволюцията на езика, възможността за заемане.
Разпространено е мнението, че ако езикът не предоставя достатъчно автентични сведения за нравите и институциите на народа, който го използва, той би могъл да послужи за характеризиране на мисловния тип на социалната група хора. Но дадено езиково поведение не е непременно определено от психически причини и психичният характер на езиковата група има малка тежест в сравнение на факт като изпадането на една гласна и акцентното изменение и много други аналогични неща, годни да преобразуват всеки миг отношенията между знака и понятието, в която и да е форма на езика.
Разгледаните въпроси, свързани с езиковия знак, неговата природа и особености, фонетичните явления, техните причини и следствия хвърлят светлина върху една съществена страна на езика – фонетичната. Представените аргументи, хипотези и анализи доказват трудността при установяване на убедителни закономерности в явленията, по отношение на исторически, обществени, етнографски, расови или психични фактори.
